Urban escaping

Spread the love

ОК…малко ми е сложно да започна публикация със заглавие, което си въобразявам, че си измислям, което се използва за продукти и практики различни от това, което ще се опитам да обясня.

В тази публикация ще се опитам да обясня ползите от избягването на темпото на метрополитния живот (на което съм фен), чрез места и практики съществуващи в самите метрополиси и жителите им, които не винаги изискват от тях да излезнат извън или много извън въпросния метрополис.

За целта, в последствие ще се опитам да обясня понятието „escape artist“, просто за да обясня контраста и се надявам да не задълбая в теория на относителността, пространствено-времевия континуум, смъртта, „смъртта на автора“ и статиката и динамиката, тъй като би било твърде абстрактно.

Идеята ми е да обясня, че съществуват места и/или моменти, в които като че ли, времето е спряло. Като човек, който е работил като галерист, и то в галерия показваща произведенията на покойни художници, съм се сблъсквал както с „едната страна на палачинката“, така и с „другата“….

За „uraban escaping“ намирам практиката на човек, живеещ в и с темповете на града да се откъсне от въпросните. Това може да се случи, като буквално, въпросния индивид се махне от града в определен момент…или….ако иде за известен период от време на място в града където….Ами…времето ще тече по различен начин.

Галерията, в която преди време работех беше първия ми сблъсък с този феномен….само че наобратно. Попадаш на място, където цари пълно спокойствие (само дето в случая, в който работиш там носиш материална отговорност), в един момент осъзнаваш колко малко хора оценяват подобни пространства и изкуството като цяло и и за теб времето започва да тече забавено. Тогава намираш моменти, в които да се връщаш към градската динамика. В изкуство „смъртта на автора“ се води момента, в който творбата му става достояние на широката публика. Тъжно ми е, че в сферата на изящните изкуства този момент настъпва често след реалната смърт на въпросния артист, който, за добро или зло, е живял недооцехен и непоказан никому, преживявайки (хипотетично) много варианти на собствената си или смъртта на близки и скъпи хора ,само колкото да го обявят за луд, гений или дебил или комбинация от трите и да го изхвърлят на боклука (хипотетично или буквално).

Не ми се задълбава много в темата за авторското право и икономикаката на дивидентите, от които, за съжаление, нищо не разбирам.

Идеята е, че в града всички обичаме или ни се налага да живеем на високи обороти. Но идват годините, в които осъзнаваме, че от този факт ни се натрупва много напрежение….и започваме да търсим безвремие или защо всъщност се движим със скоростни темпове.

Тогава е възможно да се потопим за минути или час-два на определени места в друга реалност в или близо до града. Има идеология нарчена „бавно живеене“, но, като индивид, който е гледал много страни на тази „палачинка“ тук наблягам на феномена, че местата, където времето замлъква пред момента съществуват в града за хората, които живеят шеметно бързо и обратното, хората, които работят в местата, където времето би трябвало да замлъква поне за момент все пак реално често извършват практики, които да поддържат времето за тях шеметно бързо доколкото денонощието им го позволява.

„Urban escaping“ е изкуството да спреш времето за себе си, докато живееш в градската динамика и да потънеш в мига и атмосферата, която обособеното за това пространство ти предлага с цел да спреш да мислиш, да разшириш кръгозора способностите си, да погалиш сетивата си и да се почувстваш обикновен, малък, нищожен и щастлив човек, приятно изненадан от факта, че е жив.

Не се бях замисляла много по тези въпроси, но мисля, че човек има душа преди раждането и свобода с раждането си.

Тази душа много хора не я чуват в градския шум. Както се пееше в една песен на Милена („Истина“): „някой ден сърцето ще поиска ей това, което ти си му отнемъл без дори да си разбрал….някой ден сърцето ще те съди за това, че много си го лъгал…“ така и душата си иска своето. Някои хора дори тялото си не чуват в наши дни и дори да признават, че всички сме реално погледнато животни, града е притъпил инстинктите им (за оцеляване, размножаване, разпознаване на миризмите и т.н.) всички в града сме разглезени и сме част от „цивилизованата“ матрица. Душата, обаче просто се помещава в тялото, свободна е и има умение да се свързва с други души. Тя също иска да се развива, да се учи, да пътува, да израства и има необходимост да си почива и ако човек не се грижи за нея накрая и нея няма да чува. За това всеки човек в различен период от живота си може да намери метод, чрез който да си се свързва с нея на спокойствие – чрез посещаването на галерия, курс по йога, гледане на небосвода от пуста тераса, и какво ли още не. Дори като деца може би сме го знаели по-добре. Покатерваш се на някое дръвче и си правиш къща от стари дъски – поне в моето детство го правихме. Понеже имам много силно обоняние, въпреки че пуша, има дни в които то се изостря още повече. Тогава открих, че мога с часове да мириша различни парфюми, и то много повече от 3, да запомням миризми, да си спомням миризми от много отдавна и да анализирам част от съставките и си създадох практика да обикалям по парфюмериите „безцелно“ , което също ме откъсваше от времето. Така открих, че бавачката ми, която периодично ме е гледала, когато бях на около 3 годинки е използвала „Gucci – Rush“ (червената правоъгълна бутилка, не е мой тип миризма). Така открих и един дядо, който понякога обичаше да сяда сам в сладкарницата до нас, да си поръча торта и да чете нещо. Разбрах защо някои хора обичат да ходят на ароматерапия и/или рейки и т.н. Наричам всичко това „urban escaping“ , защото повечето хора, които изпитват необходимост от такива практики и живеят в града могат да си позволят броени часове за такива дейности. Обратното е популярното движение „slow living“ което предполага тотално различен начин на живот.

Качеството на подобни практики се усеща подобно на качеството на съня. Наистина темата за сънищата е също много дълга и не ми се задълбава в нея, но всички знаем, че дори по-малкото дълбок (алфа) сън ни възстановява по-добре от по-продължителния, но неспокоен сън. Къде отиват душите ни докато спим? Къде отиват душите ни когато умрем? Това са все въпроси, на които дори на специалисти им е трудно да отговорят. Аз предполагам, че душите ни са свободни в сънищата си, преработват недовършените ни мисли, чувства, страхове и мечти, възможно е дори да осъществят контакт и да се „отделят“ от тялото. Според мен това е най-лесният начин за контакт с личното и общото „неосъзнато“ (по Юнг подсъзнанието, според идеите ми за енергийна свързаност нещо като контакта между хората и свещеното им дърво на душите във филма „Аватар“ като илюстрация на идеята). Предполагам и че след смъртта също отиват някъде, тъй като иначе не бихме знаели, че някога въобще сме живяли. Затова ме плашат хлебарките – не би трябвало да съществуват безсмъртни тела. С годините осъзнах колко полезно е човек да взима решения на база на момента на смъртта си и/или на тази на близък или познат. Нещо от сорта на…както всички се раждаме и умираме голи, така и част от решенията ни, които са трудни или неразбираеми за някой, който би ни посъветвал, могат да бъдат взети, като ги оценим на база на смъртта.

Споменах и понятието „escape artist“ – то идва по-скоро от другаде и е познато сред илюзионистите. Въпросните артисти могат да излизат от пространства или ситуации за отрицателно време, нпр. от тесни кутии, застрашаващи живота ситуации и т.н., но смятам, че всички всъщност го можем и имаме нужда от това знание, защото душата ни се стреми към свобода, познание и развитие. Затова силно съм оценявала моментите, в които в някоя почивка някой не ме е питал къде съм била, а просто е усетил, че мозъка ми прегрява и работата ще бъде продължена след „временно бягство“. Затова и веднъж, когато без да искат ме заключиха на терасата разбрах, че както когато имаш къс срок за изпълнение на някоя задача или те притискат до стената за нещо друго, така и за 10 минути можеш да измислиш всички възможни варианти за излизане от другаде от въпросната ситуация. Много неприятна ситуация беше и остана един от уроците ми за цял живот….случайно или нарочно. Въпреки че не приложих нито един от вариантите тогава разбрах, че всички носим потенциала в себе си. Друг е въпроса, че аз силно ценя личната си свобода, затова ценя и тази на другите, но не всички са такива….а смятам, че би било прекрасно да го осъзнаваме и да сме. Защото всеки душа носи, друг е въпроса доколко я пази и го осъзнава, как се грижи за нея и я развива, намира ли сродни души или не и как и дава почивка

Всички…Ами…биха могли за момент да избягат от реалността си…“urban escaping“, колкото и както душата и въображението им се разгърнат.,специално пред някоя картина или друго произведение на изкуството, в което някой, някога е вложил каквато и да била (но със сигурност смела) частица от себе си.

Total Page Visits: 512 - Today Page Visits: 2

2 thoughts on “Urban escaping

  1. Стоян says:

    Поздравления! Интересен, елегантен и искрен подход! И доста концентриран този път. Трябва по-често да си даваме възможност да „избягаме“ към себе си. Възходящата спирала, по която си поела вече те води към следващото, по-високо ниво 😉

    Отговор
    1. Munchmelou says:

      Благодаря. Надявам се свободният текст също да е разбираем, въпреки че не е подкрепен от други източници. Подходът „искрено и лично“ наистина не е лесен…

      Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *