Разказ 14.
„Госпожица Чертичка беше на 27. Беше седнала да рисува. Беше ранна есен – много специален лично за нея ден от преди 10 години и се опитваше да го отбележи с евтино пенливо вино въпреки липсата на работа и напълно активното, въпреки това ежедневие. Рисувайки се разрева, понеже картината в главата й не се получи същата на листа и реши да си ляга. Беше първата нощ, в която засънува след деня, в който я бяха затворили в едно РПУ, но един от многото, които приключваше в сълзи. Откакто се би в самозащита с четирима полицаи и се разрева, понеже единият й беше станал симпатичен по време на схватките, и беше задържана за 24 часа, и нощува в районното (което е много дълга и неприятна история, от свалянето от трамвая, през боя и слагането на белезниците, ругатните преди и след вкарването в колата и районното и по-късните провокации…). Оттогава плачеше поне веднъж седмично. За момиче, което през целия си живот плачеше най-много веднъж на половин година, често в неподходящи моменти, това беше емоционален срив. Имаше дни, в които се будеше и дори пиенето на кафе не даваше смисъл на живота й да продължава напред. Само няколко дни след случката с боя започнаха протестите за смяна на правителството в България, успоредно с поредната Ковид криза…“ (следва продължение на разказ 14.)
“ Госпожица Чертичка много искаше да е постоянно на протестите, но ходеше периодично, по възможност не сама, а със сестра си или някой познат, понеже полицията извършваше зверства срещу неагресивни протестиращи. Както и да е. Една сутрин когато беше на път да се откаже тотално от живота, получи писмо от приятелка с нейно съчинение относно протестите. Писмото я вдъхнови и имайки в предвид идеите, които е имала за промени в държавата като тийнейджърка, по които с годините се беше отказала да говори и въобще да се интересува от политически въпроси като свободен човек на изкуството, (в комбинация със създалата се ситуация). Не можеше да задържа и тези чувства. Обстановката в страната и света отиваха към тотален абсурд, (а към Госпожица Чертичка имаше заведено досъдебно…) Този път проблемът беше станал личен. Тя затова и написа статия от името на двете – нейната позната и тя, като в последствие тази идейна линия на блога не бе изоставена. Както и да е, около месец и половина след пускането на статията или около минимум 7 плакания, Госпожица Чертичка си легна в cълзи, в един от най-щастливите си в миналото дни. Засънува, че е на зелена росна поляна. Нейния стар приятел се появи от някъде и я хвана за ръката. Изведнъж станаха част от странен плашещ екшън, преминавайки през безброй стари, рушащи се къщи, където нейни познати и непознати се опитваха да махат стари, изгнили тапети, за да ги сменят с нови, които бяха почти същите…“
(следва продължение на разказ 14.)
“ Чертичка знаеше, дори на сън, какво означава това. Тя не можа да издържи повече да върви с него и да гледа как на рушащи се стени се сменят тапети, понеже знаеше, че къщите ще опустеят така преди да се срутят, вместо да бъдат сринати на време и построени наново и отиде на росната поляна. Там откри малко каменисто поточе. Опита се да се успокои с нормалността на природата на фона на екшъна… „
(следва продължение на разказ 14.)
„Там откри едно много сладко животно, което беше като двуглав мърмот. Наистина, сигурно хората го мислеха за странно, но тя го намираше за сладко. Беше мърмот с две глави, вместо с опашка, с големината на катерица. Тя понечи да го погали, а то се уви около лявата и китка. Беше топло и влажно от росната трева. Тя знаеше, че трябваше да го вземе, искаше да се събуди и то да си остане нейния странен домашен любимец. Но как можеше да го изкара от съня в реалния живот? Приятелят й се върна при нея, намери я на поляната, целуна я в съня. Тя се събуди без мърмота, но с усещането на китката.“
(следва продължение…)
Пожелавам ви светли празници и Весела Коледа. Надявам се да не съм ви отвлякла вниманието от Дядо Коледа или по-традиционните ценности, които носи този празник. Пожелавам ви живота ви ежедневно да е озарен от ценности, които да споделяте с близките и обкръжението си и да вярвате в чудеса (било то Дядо Коледа или други), понеже през живота може да преминете все едно всеки миг е чудо или все едно чудеса не съществуват, преспокойно може да преминете през него без дори да се замисляте, но ако не вярвате в чудеса как бихте могли да ги видите ?
